Когато любовта идва внезапно, човек застава между земята и небето, между ада и рая, и мъчно разбира къде точно се намира. Когато пише любовни стихове, поетът се среща и с ангела, и с дявола, без дори да ги е виждал.
Аз познавам стиховете на Жени Костадинова, писах в „Новия Пулс” за първата й стихосбирка „Съчки за огън” и това ми дава известно основание да кажа, че тя отново е в подобно състояние. Новите й творби, събрани под покрива на заглавието „17 цвята” показват не само, че е талантлива поетеса, но и упорито търсеща себе си. Тези 17 цвята на нейните видения създават една седемнадесетцветна дъга. Такава дъга още никой нито е виждал, нито е чувал, но когато човек е влюбен, може сам да си измисля какви ли не чудеса, както е в случая.
Тази книга, белязана със 17-те цвята на любовта и поезията, е един лиричен дневник, писан след красиви срещи и романтични раздели. Познавам това състояние на душата, затова я разбирам. От всеки поглед избухва пожар, от всеки изпуснат миг се чува вик на нещо неуловимо и необяснимо. Всяко стихотворение е писмо, изпратено до сънищата на другия. То може никога да не достигне до посочения адрес, но ще докосне сърцата на тези, които знаят как да обичат.
Поезията на Жени Костадинова е това, което започва от любовта и след любовта. Сама по себе си поезията е любов. Тя умее да съпреживява всичко, което я зове и знае, че нищо не е вечно. Красотата се крие в мига, а не в размяната на пръстени. Болката ражда красиви безумия, когато са протегнати две влюбени ръце. Очите приличат на две влюбени вселени, когато търсят други две очи. Измислената любов понякога е по-истинска – когато човек търси нещо повече от любов. Ако няма малко лудост в поезията и любовта, нямаше да бъде написан този лиричен дневник.
Жени Костадинова отваря нова страница в своето творчество. Точно сега искам да запомни, че поезията не е кръстословица, а кръст. И този кръст трябва да се носи цял живот.
Евтим ЕВТИМОВ