За начало – малко физика.
Понеже съвременната физика често се оказва не по-малко метафорична от поезията. И така – онзи фотон светлина, който долита от слънцето до нас за 8 минути, за да ни стопли и освети, за да възпламени хлорофила на растенията, а те да въздъхнат кислород, който ние да вдъхнем и животът, такъв какъвто го знаем, да се състои, та този фотон започва съществуването си като смъртоносно гама-лъчение. Трябват му няколкостотин милиона години, през които да се блъска из бушуващата от газове и свръхнагорещена утроба на слънцето, при което той ГУБИ от енергията си и се превръща от убийствено лъчение в градивна светлина. И още няколстотин милиона години, за да се измъкне от слънчевата гравитация и да поеме към земята, или изобщо някъде из вселената. Светлината, с други думи, градивната светлина, освен всичко друго, е и ЗАГУБА НА ЕНЕРГИЯ, печална донякъде история на загубени сблъсъци и благословени поражения.
Не напомня ли това пътя на човека изобщо и на поетите в частност? Защото и животът, и словото, са специфични прояви на светлинност и човек може би има шанс да засие със своя, но и с универсумна космическа светлина, едва след като претърпи известен брой поражения, а думите може би зазвучават истински и пътеводно, едва когато са признали слабостта си или ако щете – навъзможността си да не излязат от сърцето, устата или перото.
Ето ни пред стихосбирката „Маара“ на Жени Костадинова. Авторката е добре позната в разнопосочната си битност на писател, журналист, поет, на човек с вкус към философски дирения и любопитство към мистичното /да припомним книгите й за Ванга/. Подчертавам всичко това, защото то е показателно, че не можем да етикираме Жени предимно като поет, или предимно като журналист и т.н. Тя определено не е човек на един преимуществен вид себеизразяване, който да я дефинира веднъж завинаги. Това е толкова пълнокръвно и толкова човешко, че признавам си, понякога й завиждам. Но сега все пак ще говорим за стихосбирката й. „Маара“ означава всъщност пещера. Когато искаме да подчертаем нещо, свързано със зората на човечеството, ние казваме, че сме тръгнали от пещерите. Те са били нашият подслон, нашето убежище, нашата защита. Мисля си за онзи нещастен първобитен ловец, който цял ден е преследвал някакъв дивеч, но дивечът му се е изплъзнал. И така, той се прибрал мокър, уморен и гладен в пещерата, а жена му, междувременно, била изпуснала огъня. Тогава в отчаянието си, той взел един въглен от загасналото огнище и под последните зари на залязващото слънце, нарисувал на входа на пещерата своето поражение – еленът, който му се изплъзнал, птицата, която отлетяла, гладната си жена до изгасналото огнище.
Възможно е да е смятал, че по този начин все пак може да улови неуловимото, да върне невъзвратимото, а може би просто е разказвал, без никакъв втори план, не зная. Но едно е сигурно – превръщал е поражението си в светлина. Ала ние сме пещерни същества и в един друг, по-дълбок, по-онтологичен смисъл. Ние всички произлизаме от пещерата на майчината утроба, в която прекарваме първите девет месеца от съществуването си и някакъв неясен, трудно артикулируем спомен сякаш винаги в кризисни екзистенциални моменти ни завръща натам, в лоното, в тъмната празнота на утробата.
Ние нямаме точно корен. Нашият корен, така да се каже, са празнотата и мракът, но плодът, който те могат да родят чрез нас, са населяването и светлината. И бихме сгрешили, ако товарим празнотата и мрака само с негативни конотации. И светлинността има нужда от своя мрак и своята празнота. Ето как блестящо изразява това Жени Костадинова в стихотворението „Маара“ – „Тихо, бездиханно тихо – за да се чуя./ Тъмно, непрогледно тъмно – за да се видя./ Празно, утробно празно – за да се изпълня /интересна двусмисленост на изпълня в случая, направена по-скоро не умишлено, а с онази поетическа интуиция, чрез която може да отличите човека с поетически усет от онзи, който не разполага с такъв – да се изпълниш като съд, и да се изпълниш като предназначение, да се изпълниш като пред-сказание, да речем/. Олтар – свещена маара“.
Ще отбележа, че в тази нейна интуиция за празнотата има нещо от мъдрото разбиране на източните философии по отношение на въпросната празнота. Това е много тънък усет, много балансирано светоусещане, на което западът с неговите рационалистко-позитивистки подходи е неспособен. Бих могъл да ви кажа, разбира се, че книгата на Костадинова е разделена на 4 цикъла, че съдържа еди-колко си на брой стихотворения, но това и сами ще забележите, както и сами, като читатели, ще откриете вълнуващите ви текстове. Важно е онова, за което тази книга в своята цялост говори, а то е, според мен – за пътуването на светлината към… светлината. За своеобразната земно-небесна утроба, сред която се лута човешкото същество, тълкувайки причудливите сталагмити на собствената си култура и взряно в още по-причудливите небесни сталактити, били те, ако се позовем на безспокойния старец Кант, „звездното небе над мен или моралният закон вътре в мен“.
За сблъсъците – вече не толкова физически, колкото духовни, които ни оставят без отговор, но подобно онзи първобитен ловец ни карат да рисуваме. За загубата на енергия от всичко това, която ни превръща нас и думите ни от фотони с убийствено лъчение в умиротворена, животворна светлина. Ето затова говори стихосбирката „Маара“ на Жени Костадинова. И – вярна на себе си – авторката дори вътре в рамките на книгата е разнообразна като подходи – ще срещнете както по-умозрителни/0.00, Човекът, избухнала свръхнова звезда/, така и силно емоционално обагрени текстове, някои, писани по конкретни поводи, като пожара в катедралата Нотр Дам, или косвен диалог с други поетически пространства /Разпятие, например влиза в такъв диалог с Добромир Тоневото „Теза“/, а също и блестяща, почти релефна живопис като много любимото ми „Юлски копнеж по есента“.
Но това, което обединява всички текстове и подходи, е неудържимата устременост към светлината. А аз няма да крия – моите пристрастия са към живописните текстове, но това не е оценка, а по-скоро лична нагласа. Както казах, кой текст ще ви развълнува – поетически, екзистенциално или по някакъв друг начин, е строго личен въпрос на взаимоотношението между авторски текст и читател. Важното е, че такива текстове в тази книга има и то не малко.
Е, на добър час на книгата и на нейната авторка.
Кръстьо РАЛЕНКОВ
10.09.20, София