Нека е всичко

Козарят

В тази приказка божия сам си живее отколе козарят.
Боже, дяволски тъжен човек. Затова със кози разговаря.
Мъка в менче дои, а животът е дъхаво, топличко мляко.
Той отдавна за себе си знае, че никого никой не чака.

Всяка заран начупва на слънцето златната пита.
А животът е шарена гмеж от любов и рога, и копита.
На треви, на роса и на билки несвястно земята ухае.
И завърта опашка денят, и към вятъра в крушата лае.

Смях изсипва синигер и пръсва в герана мъниста.
Затова и водата във него е птича, а жаждата бистра.
Нито горе е толкова близко, ни тук на земята далече.
Вчера селският луд с нажалени очи му го рече.

А козелът поклащаше мъдро брада и рога като лира.
Всеки ден е така. Нещо тръгва и тихичко кротко умира.
И защото козите са бели парици на Господ в любящата пазва –
точно него нарочи за техен пастир и му даде любов. Да разказва.